1893 година. Санкт Петербург, Русия. 3 часа сутринта. Студът вече е превзел улиците на града, но в жилището на Чайковски никой не обръща внимание на прехвърчащия сняг. Вътре в прегръдката на топлото жилище последният си дъх поема един от най-обичаните и известни композитори в света. Около леглото му стоят четирима лекари, братята, сестрите и племенниците му, слуги, медицински сестри и свещеник. Общо шестнайсет човека. Обстоятелства изключително необичайни за човек, починал от инфекциозната болест, холера. И така с идването на новата утрин, роденият на 7 май, 1840 година в град Воткинск, Пьотър Илич Чайковски, напуска сцената на живота, като след себе си оставя някои от най-известните творби писани някога и една мистерия от личния му живот, която днес с вас ще се опитаме да разгадаем…
Чайковски е първият професионален руски композитор, който изцяло посвещава живота си на музиката и внася престиж в композиторската професия в Русия. Той не само променя музикалната култура и стил в Руската империя, но и построява мост между западната и руската музика. Тази негова музикална революция, не идва без нужната порция критицизъм. Той обаче бързо отшумява и през 1876 година, композиторът вече е написал, вероятно, най-известният балет в света – „Лебедово езеро“. Разбира се, критиците, макар и по-тихи, не пропускат да изкажат мнение. В случая то е, че балетът е твърде сложен и „шумен“. Въпреки признатия му гений и любовта на цялата руска империя и Европа, иновативната музика на Чайковски продължава да му носи по някой неодобрителен коментар до края на кариерата и живота му. Но не това е, което притеснява композитора. Той е уверен в музиката си и въпреки моментните си терзания и въпросителни относно таланта си, не мнението на критиците е това, което го тревожи. Подобно на белия и черния лебед, приказните мелодии на Чайковски са вдъхновени от една по-смела и по-мрачна негова страна.
През целият си живот, руският композитор живее с горчивата тайна, че е хомосексуалист. Този факт тогава, както и сега, не е бил тайна за никого. С разликата, че по онова време, било нещо като обществена тайна. Хората, включително и царят искрено се възхищават и обичат вечно усмихнатия и приветлив пред обществото композитор, а през 19 век в Руската империя, въпреки че хомосексуализмът не е бил необичаен, е бил незаконен. Наказанието било бичуване, загуба на гражданските права и заточение в Сибир.
Чайковски непрестанно се измъчва от желанията и вътрешните си пориви и така и не приема същността си. Тази вътрешна борба го поставя в много неудобни ситуации и депресивни състояния. Той вижда сексуалните си наклонности, като болест и вярва, че може да бъде излекуван, което го подтиква да се ожени. Бракът му за Антонина Милюкова, негова бивша ученичка, продължава само няколко седмици и е тотална катастрофа. Всъщност той никога не се развежда, но страда изключително много в малкото време, което прекарва със съпругата си и само след няколко седмици я напуска.
В живота му има друга жена. Жена, която той никога не вижда с очите си, но която играе изключително важна роля в живота му. Баронеса Надежда фон Мек е вдовица наследила огромно богатство от мъжа си. Тя се превръща в патрон на Чайковски и предоставя композитора с 6000 рубли на година, което е в пъти повече от 400-те рубли, които той би получавал на чиновническата си позиция, за която семейството му го подготвяло. Вдовицата, обаче, е доста интровертна личност и въпреки че в уговорката им е двамата никога да не се виждат, в 14-те години, в които тя подкрепя финансово кариерата на композитора, те разменят повече от 1200 писма, чрез които истински се сприятеляват. Оттам разбираме и, че причината на баронесата да не иска да се срещне с Чайковски е мисълта ѝ, че очакванията ѝ към него са толкова високи, че колкото и невероятен човек да е той, не би могъл да ги оправдае и тя ще остане разочарована. Твърдение, с което композиторът се съгласява. Но от писмата разбираме и че Чайковски, често се е чувствал тъжен и в последните години, точно преди написването на Симфония No. 5, той казва: „Изчерпал съм се, главата ми е празна, времето ми е свършило.“ Разбира се, всеки артист преминава през подобни блокажи, но при Чайковски депресивното състояние е било почти константа. На 30 януари, 1890 година, в писмо до Александър Глазунов, Чайковски пише:
„Имам отчаяна нужда от симпатизиращи приятели в момента и контакт с хора, които са ми близки. Защото съм на невероятно озадачаващ момент по пътя ми към гроба. Нещо странно, необяснимо се случва в мен. Нещо като засищане от живота ме обзема; страдам понякога от безумно нещастие, но не е видът страдание, в което тласък към подновена любов към живота ще покълне, а нещо безнадеждно, нещо крайно и както във всеки край, нещо банално.“
Три години по-късно, композиторът написва последната си творба – Симфония No. 6, известна като „Патетична симфония“. Тя е не само предвестник на смъртта му, но и според някои музиколози, прощалното му писмо. Самата мелодия е напоена с тъга, а краят изключително необичаен за стила на композитора. Той сякаш просто изчезва в нищото…
Официалното изявление на 7-ми ноември 1893 година е, че Чайковски умира от холера, същата болест, от която майка му го напуска, докато той е само на 14-годишна възраст. Според разказите на брат му, Модест, Чайковски се прибрал вкъщи и налял чаша вода, директно от чешмата, без да я превари. Това било изключително опасно, защото било масов начин, по който да се заразиш с болестта. Въпреки убежденията на присъстващите да не пие от нея, Чайковски изрекъл: „Е какво значение има и без това!“. Няколко дни по-късно композиторът умира. Но нещо не е както трябва. Холерата е тежко инфекциозно заболяване, което се разпространява лесно и е с висока смъртност. Според указанията на времето, при случай на заболяване от холера, всички живущи с болния трябва да бъдат поставени под карантина, но в последните четири дни от живота на Чайковски, не само че няма карантина, но през жилището му преминават десетки хора. Както вече споменахме, на смъртния му одър в стаята присъстват 16 човека! Починалите от холера трябвало незабавно да бъдат затворени в ковчег, но ковчегът на композитора стои отворен за поклонение в продължение на 2 дни, където непрекъснат поток от хора минава да се сбогува с него, като някои даже го целуват. Обстоятелства са наистина неприсъщи за починал от инфекциозно заболяване. Изглежда хората знаели, че Чайковски не е бил болен от холера. Гледайки отстрани е почти ясно защо самоубийството му било покрито, като болест. Ако се кажело на глас, че той е бил хомосексуалист или че се е самоубил, тези два гряха, не биха позволили почетното църковно погребение, което композиторът заслужавал.
Но има още една теория.
Според Александра Орлова, ученичка на Чайковски, композиторът е бил осъден на самоубийство от група негови съученици от Империалския колеж по право, наричани още „съд на честта“. Чайковски трябвало сам да отнеме живота си, като изпие чаша с отрова и да го направи така, че да изглежда като случайност. Но каква е причината той да бъде подтикнат към подобно деяние и то от хората, които го идолизират?
31 октомври, 1893 година. Елисавета Якоби, свидетелката, която разказва историята и съпругата на Николай Якоби, главен прокурор на руския сенат и бивш съученик на Чайковски, седи и плете в стаята пред офиса на съпруга си. Тя чува викове и малко след това Чайковски напуска офиса с трясък и насълзени очи. По-късно съпругът ѝ, ѝ разказва, че граф Стенбок-Фермор написал разярено писмо до цар Александър III относно Чайковски. Според него композиторът прелъстил племенникът на графа. Якоби е инструктиран да предаде писмото директно на царя. Знаейки какъв скандал ще бъде създаден не само за Чайковски, но и за империята, прокурорът решава да вземе ситуацията в собствени ръце. Той събира „съд на честта“, състоящ се от самия него и няколко други негови съученици. След 5 часов дебат те вземат решението Чайковски да прекрати живота си, за да запази репутацията на всички. Седмица по-късно смъртта на композитора е факт. Но, ако тези показания са истина, как тогава бихме могли да ги свържем с теорията, че последната му симфония е била прощално писмо?
Въпросителните са много, а свидетелите отдавна ги няма. Дали великият композитор сам е посегнал на живота си, дали е бил подтикнат към самоубийство или просто е изпил чаша непреварена вода в момент на нехайство, вероятно никога няма да разберем. Но може би не е и нужно… Всичко, което наистина трябва да знаем се крие в красотата на музиката му, която е по-жива от всякога.
Войсоувър: Мира Котева
Музикално изпълнение на „Лебедово езеро“: Лондонски филхармоничен оркестър, кондуктор Юри Симонов
Музикално изпълнение на „Танцът на захарната фея“: Kevin MacLeod http://incompetech.com
Creative Commons — Attribution 4.0 International — CC BY 4.0
Free Download / Stream: https://bit.ly/dance-of-the-sugar-plu...
Music promoted by Audio Library https://youtu.be/jUOZc27B1f4
Музикално изпълнение на Симфония No. 6 "Pathetique": Кралски филхармоничен оркестър, кондуктор Юри Темирканов, 1990 г.
Микрофон (глас) : Shure MV88
Референции:
Pyotr Ilyich Tchaikovsky: A Critical Biography, Constantin Floros, 2018, Публикуванa от Peter Lang
The Woman Behind Tchaikovsky, By California Symphony (https://www.californiasymphony.org/2019-20-season/the-woman-behind-tchaikovsky/)
Was Tchaikovsky Forced To Commit Suicide?, Joel Spiegleman; Copyright (C) 1981, The Washington Post, Публикувано на 1 март, 1981 г. (https://www.washingtonpost.com/archive/opinions/1981/03/01/was-tchaikovsky-forced-to-commit-suicide/2ca18824-c156-4b5b-b78c-9adf8f231e90/)
Did Tchaikovsky Really Commit Suicide?, Donal Henahan, The New York Times, Публикувано на 26 Юли, 1981 г. (https://www.nytimes.com/1981/07/26/arts/did-tchaikovsky-really-commit-suicide.html)
The Mystery Of Tchaikovsky’s Death, Case Notes, Classic FM (https://www.blogtalkradio.com/dax-global-classicfm-casenotes/2018/05/03/episode-5-the-mystery-of-tchaikovskys-death)